Наука в най-широкия класически смисъл на понятието е систематизирано достоверно знание, което може да бъде убедително обяснено чрез логиката. Знанието представлява информация за различни природни явления, живи организми, събития и идеи, като до голяма степен понятията знание и информация се припокриват. Съвременната философия на науката дефинира понятието по-тясно, като ограничава обхвата му до знанието, което е експериментално проверимо въз основа на научния метод. В основата на всичко, което знаем за заобикалящия ни свят, стои експериментът и интерпретацията на неговите резултати. Важно е че при всеки един експеримент (опит) е налице повтаряемост на резултатите - едни и същи резултати при еднакви условия. Това позволява на голям брой изследователи да повтарят експеримента (в различно време и в различни части на света), при което се проверява достоверността на резултатите и съответно валидността на едно изказано твърдение на базата на експеримента. Всичко това дава огромно предимство на науката пред религията - религията работи с догми, които няма как да бъдат проверени на практика, а всяко едно научно твърдение подлежи на многократна проверка и съответно изгражда стабилна теоритична база, върху която да се изгради човешкото познание. До голяма степен учените са в по-добра позиция спрямо основателите на религии - първите събират и систематизират обективно познание, съобразено с практиката. При изграждането на една религия всяко елементарно научно откритие би могло да разтърси из основи представите ни за света и да наложи изграждането на нови такива с всички негативни последици от това - имиджови, идейни и чисто философски.
Науката в тесния смисъл на понятието се разделя на две основни направления – природни науки, които изследват природните явления, и социални науки, които изучават човешкото поведение и общество. Науките от тези две групи се основават на наблюдения и възможността за проверка на изводите чрез повторими експерименти - както вече стана въпрос. Подобни са принципите и на приложните науки, като медицината и инженерната наука, но те се концентрират върху практическите приложения на научното познание. Разбира се, по време на обучението на бъдещите практикуващи лекари и инженери се изучава и една стабилна теоритична база от съответната научна област. Формалните науки, най-важна сред които е може би математиката, не са науки в тесния смисъл на понятието, тъй като абстрактният характер на техния предмет не дава възможност за експериментална проверка. Според математика Леонард Ойлер математиката е в основата на цялото човешко познание, с което твърдение нашият екип е съгласен на 100 %. В същото време и при формалните науки изследването има обективен характер, като изхожда не от емпиричните данни, а от априорни постулати - нещо, проверено многократно в практиката и по този начин доказано неоспоримо. При хуманитаристиката, включваща обширни области на познанието (философия, история и изкуствознание) дори това сходство между формалните и емпиричните науки отсъства, но въпреки това по традиция и за тях често се използва определението наука.
Науката е постоянно усилие да се придобие и увеличи човешкото познание и разбиране посредством строги изследвания. Използвайки контролирани експерименти, учените търсят и събират сведения за природни или обществени явления, записват измерими данни, свързани с наблюдения, анализират тази информация за изграждане на теоретични обяснения на изучаваните процеси и явления. Методите на научните изследвания включват изграждането на хипотези за наблюдаваните явления, провеждане на тестове и експерименти, проверяващи тези хипотези при контролирани условия. От учените се очаква също да публикуват информация, така че други учени да могат да направят подобни опити за двойна проверка на техните заключения. Резултатите от този процес позволяват по-добро разбиране на минали събития и по-добра способност за предвиждане на бъдещи събития от същия вид като тези, които са били изследвани. Способността на населението като цяло да разбира основните понятия, свързани с науката, се нарича научна грамотност.
Използваните в емпиричните науки методи за изследване на явленията, придобиване на ново знание или коригиране и интегриране на съществуващо знание се наричат научен метод. Неговата основна характеристика е в това, че се основава на събирането на наблюдаеми, емпирични и измерими доказателства, които се подлагат на определени принципи на разсъждение. Научният метод се състои от събирането на данни чрез наблюдение и експерименти и формулирането и изпитването на хипотези. Въпреки че начините на работа в различните области на емпиричната наука се различават, някои добре различими характеристики разграничават научните изследвания от останалите методи за придобиване на знание. Учените предлагат хипотези, които обясняват определени явления, и провеждат експерименти, които да потвърдят или отхвърлят тези хипотези. Етапите на експериментите трябва да могат да бъдат повторени, което дава възможност за независима проверка и прогнозиране на бъдещи резултати. Научните теории обхващат по-широки изследователски области и обикновено обединяват множество независими хипотези в обща и непротиворечива конструкция. Теориите могат да подпомогнат създаването на нови хипотези или да поставят групи хипотези в общ контекст. Основна цел на научния метод е да направи изследванията възможно най-обективни и да намали тенденциозната интерпретация на резултатите. Друга важна цел е документирането, архивирането и споделянето на данните и методологията, така че те да бъдат достъпни за внимателна проверка от други учени, давайки им възможност да проверят резултатите, опитвайки да ги възпроизведат самостоятелно, или да установят степента на тяхната статистическа надеждност.
Науката в широкия смисъл на думата съществува преди модерната епоха в много исторически цивилизации. От дълбока древност хората се опитват да изучават света около себе си, живата и неживата природа. Но съвременната наука е изключително стриктна в подхода си и успешна в своите резултати - което далеч не е било така във всички исторически епохи. В по-ранните времена науката се е развивала повече като класическа естествена философия, която достига своята най-висока степен на развитие в древногръцкия свят. Данни и знания за работата на естествените процеси в природата са събирани дълго преди да съществува писаната история. Те водят до развитието на абстрактното мислене, както се вижда от създаването на сложни календари, техники за преработка на отровни растения, както и строежа на сгради (например пирамидите в Древен Египет). Липсва обаче последователност, системност и разграничаване между знанията за тези неща, които са валидни и отговарят на истината във всяко едно общество от една страна и другите видове знания като митология и правни системи от друга.
Философите преди Сократ създават концепцията за природата. Те са се опитали да опишат естествения път, по който расте дадено растение или начина, по който едно племе се кланя на определен бог - това по същество представляват първите опити за обективни научни изследвания и наблюдения. Поради тази причина се твърди, че тези хора са първите философи в тесния смисъл на думата, а също и първите хора, които правят ясно разграничение между природа и конвенция. Науката възниква като опознаване на природата и нещата, които важат за всяка общност, а специализираното и целенасочено търсене на такива познания се нарича философия – сферата на първите философи физици. Те са предимно теоретици, които се интересуват особено и специално от астрономия. Повратен момент в историята от началото на философската наука е спорният, но успешен опит на Сократ да приложи философията за изследване на всичко, свързано с човека - човешката природа, естеството на политическите общности и самото човешко знание. Той разкритикува твърде стария начин на изучаване на физиката като чисто спекулативен и без никаква самокритичност. Той е особено загрижен за това че някои от ранните физици третират природата без оглед на интелигентен порядък и обясняват нещата само по отношение на движение и материя. Изследването на човешките практики е предимно в сферата на митологията и традициите, а Сократ е екзекутиран поради това че се опитва да въведе поне малко рационален подход при научните изследвания. Аристотел по-късно създава по-малко противоречива системна програма за на Сократовската философия, в центъра на която е поставен човекът. Той отхвърля много от заключенията от предишните учени. Например според представите на Аристотел Слънцето обикаля Земята, а много неща като част от тяхното естество са предназначени за хората - антропоцентрична философия. Всяко природно явление има формална причина и определена роля в рационалния космически ред. Сократ настоява че философията трябва да се използва, за да се разгледа и практическия въпрос за най-добрия начин на живот за едно човешко същество, но не привежда аргументи за други видове приложни науки. Аристотел поддържа рязко разграничение между науката и практическите умения на занаятчиите, считайки теоретичните спекулации като най-висш вид човешка дейност. Практическото мислене за по-добър живот е нещо възвишено, а познаването и практикуването на занаятите е нещо, подходящо само за по-нисшите класи. За разлика от съвременната наука, най-влиятелният акцент на Аристотеловото учение е върху теоретичните стъпки за извеждане на универсални правила от сурови данни. Все пак в известен смисъл това твърдение не отговаря на истината - всяка една теоритична научна дисциплина се опитва да изведе универсални закономерности (във физиката и химията те се наричат природни закони) и хората, които успеят да интерпретират суровите данни така че да изведат съответните изводи за тези закономерности, обикновено постигат най-високите резултати. Като резултат от най-високо ниво в научните изследвания се смята извръшването на откритие; по-ниските резултати се наричат изобретения, рационализации и полезни модели. Обикновено откритията имат фундаментална стойност, а изобретенията и рационализациите - чисто приложна.
През късната античност и ранното средновековие е използван Аристотеловият подход при изучаване на природните феномени. Много части от древното знание са загубени или останали в неизвестност по време на падането на Римската империя и периодичните политически борби. Въпреки това основните сфери на науката (или натурфилософията, както е наречена), както и голяма част от общите познания от древния свят остават запазени благодарение на работите на ранните енциклопедисти като Исидор Севилски. В началото на средновековния период сирийските християни от Източна Европа (несторианци и монофизити) превеждат голяма част от най-важните научни текстове от гръцки, сирийски, а по-късно са преведени много от произведенията на арабски и други езици под ислямско управление. Това е основната линия на предаване на развитието на ислямската наука, която представлява голяма част от дейността по време на началото на средновековния период. В късносредновековния период европейците възстановяват някои от древните знания от преводи на текстове и градят работата си на базата на трудовете на Аристотел, Птолемей, Евклид и други. В Европа хора като Роджър Бейкън научават арабски и иврит и настояват за по-експериментална наука - очевидно са видели предимствата на експерименталния подход пред чисто умозрителните научни изследвания, а също и са осъзнали че именно поради липсата на експериментален подход е причина за технологичната изостаналост на Европа по това време.
До края на Средновековието в Западна Европа процъфтява синтез от католицизъм и аристотелизъм, известен като схоластика. По тази причина (а и по ред дрги причини) бавно, но сигурно регионът преодолява технологичната изостаналост спрямо Арабския свят и Китай и се превръща в нов географски център на науката. И до ден днешен в научните среди се употребява терминът схоластика - в смисъл на спор заради самия спор, до голяма степен безсмислен, но поради технологичното развитие на епохата научните изследания са били именно такива. Терминът схола́стика има гръцки произход - от σχολαστικός – академично училище. Латинизираният вариант термина на е думата скола (училище), която се използва като корен за названията на образователните институции в повечето съвременни индоевропейски езици. Схоластиката представлява систематична средновековна философия (IX – XV век), чието изучаване е концентрирано в първите университети. Представлява синтез между ортодоксалното християнство и логиката на Аристотел. Основава се на търсенето на взаимовръзка между вярата и знанието. Схоластиката съставя сборниците „Сума“ (всеобхватен Компендиум) по един или друг религиозен въпрос и се характеризира със задълбочено проучване на този въпрос, изследвайки и изучавайки систематично всички възможни негови аспекти, след което излиза с опровержения на нетрадиционните възгледи по въпроса. За схоластиката е типична високата култура на цитирания (позовавания) на авторитети. Понякога задълбаването в подробностите и излишните обстоятелства в спора е толкова дълбоко, че цялата ситуация става изключително натоварваща и досадна за един страничен наблюдател. Много често задълбочаването в подробностите има единствено за цел да обърка опонента и да го извади от равновесие и така да се спечели спорът - което представлява не особено честна тактика за водене на дискусия. Отнемането на думата на опонента и говоренето в един глас са често срещани прийоми за схоластиците; подобни подходи се използват от Светата Инквизиция при воденето на разпити на обвиняеми - ясно с каква цел. В днешно време схоластичните методи се използват от най-бруталните репресивни служби на тоталитарните режими - КГБ, ДС, Щази, Гестапо, Секуритатя и т.н.
Цел на схоластиката е доказване съществуването на Бог на неверниците - или налагането на каквато и да е идея сред опонентите. В този контекст, централен е проблемът за универсалното отношение между частното и общото, т.е. възможно ли е индивидуалното спасение на душата или винаги есхатологията е обща. Теофраст първи употребява термина „σχολαστικός“ в писмо до своя ученик Фаний. Всъщност Древна Гърция възниква схоластично интелектуално философско течение много преди епохата на мрачното Средновековие. Схоластици в Древна Гърция и Древен Рим, а и в Средните векове, са наричани хората, които преподават - до голяма степен преподаването е било подобно на методите за водене на разпити от Светата Инквизиция, описани по-горе. Нормална практика е било назидаването на учениците с цел подчиняването им на основната идея и подтискането в зародиш на всякакви опити за самостоятелна мисъл. До известна степен подобни методи на преподаване се запазват в университетите в тоталитарнтие държави и до днес. Преди появата на първите университети в Европа учениците ходят от място на място да си търсят преподавател в учени центрове - например Гийом от Тир се обучава при схоластиците в катедралното училище към Храма на Божи Гроб, а след това отпътува да продължи образованието си в Болоня и Париж. Най-прочутите учители са онези, които най-убедително печелят философски спорове, а основният въпрос, по който се спори, е този за универсалиите. Много от римляните наричат Цицерон схоласт, след като започнал да изучава древногръцка философия. Това прозвище на известния оратор е въведено повече с цел обозначаването му повече като теоретик - Цицерон пропуска значението на практиката и практическото обучение за доказване на теоретичните си постановки. По своя характер схоластиката е религиозна философия, която не допуска свободни спекулативни интерпретации по въпроси отнасящи се или засягащи религиозните и морални категории на средновековното общество. Повлияна е от късната древногръцка философия по отношение на понятията и начин на разсъждение, които налага върху християнското учение. Средновековната схоластика е правоприемник на патерналистичната философия. Схоластиката и схоластите са натоварени с отрицателна конотация в ново време и особено след рухването на Стария ред във Франция, а и в цяла Европа.
До края на Средновековието, особено в Италия, има наплив на текстове и учени от разпадащата се Византийска империя. Николай Коперник формулира хелиоцентричния модел на Слънчевата система, койсто съществено се различава от геоцентричния модел на Птоломей. Всички аспекти на схоластиката са системно критикувани през XV и XVI век. Един автор, който е пословично преследван, е Галилео Галилей. За ужас на схоластиците той въвежда новаторско използване на експеримента и математиката. Преследването започва след като папа Урбан VIII благословя Галилео да пише за коперниковата система. В Северна Европа широко се използва новата технология на печатната преса за публикуване на много аргументи, включително някои, които са в разрез с църковната догма. Рене Декарт и Франсис Бейкън публикуват философски аргументи в полза на нов тип наука, която няма много общи черти с учението на Аристотел. Декарт твърди че математиката може да се използва, за да изучава природата, както постъпва Галилей. Бейкън подчертава значението на експеримента пред съзерцанието. Той твърди също така че науката трябва да се стреми към практични изобретения за подобряване на човешкия живот. Бейкън изказва съмнения относно Аристотеловите понятия за формалната причина и крайната причина и лансира идеята че науката трябва да проучи законите на обикновените същности - например физичното явление топлина. Английският философ е доста прогресивен за времето си и отрича някои типични за епохата подходи - например схващането че има конкретна природа, или формална причина за всяко сложно нещо. Тази нова съвременна наука започна да гледа на себе си като описваща законите на природата. Този актуализиран подход за проучване на природата се определя като механистичен.
През XVII и XVIII век проектът на модернизиране и модерно мислене, лансиран от Бейкън и Декарт, довежда до бърз научен напредък и успешно развитие на нов тип природни науки - математически, методично експериментални и подчертано новаторски. Исак Нютон и Готфрид Лайбниц успяват да разработят изцяло нова физика, която може да бъде потвърдена чрез експерименти и обяснена със средствата на математиката. Днес тази физика се нарича Нютонова физика. Лайбниц също така включва термини и елементи от аристотеловата физика, но сега използвани по нов нетеологичен начин - например енергия и потенциал. В стила на Бейкън се предполага че различните тела и вещества работят според същите общи закони на природата, без специални формални или окончателни причини за всеки вид. През този период терминът наука постепенно става все по-широко разпространен в смисъл на търсене на тип знания, по-специално и особено знания за опознаване на природата. Това значение е близко по смисъл до стария термин естествена философия или натурфилософия.
Джон Хершел и Уилям Уиуел систематизират методологията, като последният въвежда термина учен. Когато Чарлз Дарвин публикува „Произход на видовете“, той предлага теорията на еволюцията като преобладаващо обяснение на биологичната сложност. Неговата теория за естествения подбор предлага естествено обяснение на произхода на видовете, но придобива широко приемане едва един век по-късно. Джон Далтон развива идеята за атома, като чисто умозрително тази концепция е въведена още в Древна Гърция от философите Левкип и Демокрит. Законите на термодинамиката и електромагнитната теория са открити през XIX век. Те повдигат нови въпроси, на които не може лесно да се отговори в рамките на Нютоновата физика. Теорията на Айнщайн за относителността и развитието на квантовата механика довежда до развитието на нова физика, която се състои от две части, които описват различни видове явления в природата. Широкото използване на научните нововъведения по време на войните на ХХ век довежда до космическата надпревара и широкото обществено оценяване на важността на съвременната наука. Развива сe идеята за крайната цел на науката - да опознаят човешките същества и тяхната природа.
Класификацията на науките се осъвременява непрекъснато, тъй като човешкото познание се развива и обогатява и непрекъснато се въвеждат нови научни дисциплини. От чисто дидактична гледна точка, както вече беше споменато в хода на настоящото изложение, различните науки са разделени на няколко групи:
Природни науки - наричат се също естествени науки. Това са раздели на науката, които изучават природните явления. Те имат за цел да установят законите, които действуват в природата, без да се има предвид човешката дейност. Друга причина за въвеждането на понятието природни науки е да бъдат разграничавани от хуманитарните и социалните науки - втората група от настоящата класификация. За основа на природните науки трябва да се счита естествознанието (природознанието), а техен предшественик е натурфилософията. Първите представители на природните науки са Блез Паскал, Исак Нютон и Михаил Ломоносов. Застоят в естествените науки се наблюдава почти 1800 години в Европа, когато доминират религиозните норми. Едва по време на Ренесанса или Възраждането идеите от Древна Гърция и Древен Рим са възродени
Социални и хуманитарни науки - те разглеждат различни аспекти на човешкото общество. Включват многообразие от области извън естествените науки – антропология, археология, икономика, география, история, лингвистика, политология и в някои отношения психология. Хуманитарните науки са академични дисциплини, които изследват и изучават човека. Те използват методи, които са основно аналитични, критични или свързани с предположения и хипотези, като се отличават от основно емпиричните подходи в областта на природните науки. Към тази група спадат изучаването на древните и съвременни езици, литературата, историята, философията, религията, визуалните и театрални изкуства, а също и музиката. Понякога в хуманитаристиката се включват антропологията, теренните изследвания, науките за комуникацията и културните изследвания, макар че те много често са възприемани по-скоро като социални науки.
Приложни науки - те търсят приложение на резултатите на фундаменталните научни изследвания в практиката и често са тясно свързани с техниката и технологиите. Използват се за целите на решаване не само на познавателни, но и на социално-практически проблеми. Делението на научните изследвания на фундаментални и приложни е доста условно, тъй като отделни резултати на фундаменталните науки могат да имат непосредствено практическо приложение, а в резултат на приложните изследвания може да се стигне до значими фундаметални научни открития
Формални науки - това са научни дисциплини, които се занимават се с формални системи - числа, граматика и различни езици. Формални науки са логика, математика, теоретични компютърни науки, теория на информацията, теория на игрите, теория на системите, теория на решението, както и части от лингвистиката - основно граматика, която е чисто формална система. Природните науки и някои от социалните търсят научната теория и научните методи по отношение на наблюденията, за да могат успешно да предскажат и доколкото е възможно точно да обяснят явленията във външния свят. В същото време формалните науки се занимават повече с вътрешните свойства на формалните системи, особено определенията на термините и правилата, които спомагат да се правят изводи.
Най-общо в повечето университети по света се изучават някои основни видове науки. Настоящата класификация няма претенции за изчерпателност, а и търпи динамични промени с течение на времето. Все пак в процеса на развитието на човешкото общество са се обособили някои определени области от познанието, които са сравнително самостоятелни и включват специфичен обем от информация - сравнително ясно обособен. Такива са:
Астрономия
Биология
Екология
Физика
Химия
Антропология
Икономика
Лингвистика (езикознание). До голяма степен се припокрива с различните филологии
Педагогика
Политология
Психология
Социология
Археология
Етнография
История
Изкуствознание
Културология
Право
Теология (Богословие) - твърде спорно е дали това изобщо е наука, тъй като се основава върху непроверими на практика догми, които следва да бъдат приемани като абсолютна истина. На практика науката е основана върху факти и твърдения, които подлежат на непрекъсната проверка
Философия
Агрономия
Аеронавтика
Балистика
Бионика
Биотехнология
Геомеханика
Електротехника
Електроника
Енергетика
Информатика
Картография
Кибернетика
Корабостроене
Космонавтика
Хранителни технологии и кулинария
Материалознание
Машиностроене
Нанотехнология
Радиотехника
Робототехника
Системотехника
Строителство и архитектура
Телекомуникации
Топлотехника
Трибология
Ядрена технология
Математика - включва различни области като аритметика, алгебра, геометрия и математически анализ
Философия на науката
Разделът от философията, изследващ основите, предпоставките и заключенията на науката, се нарича философия на науката. Той включва в себе си елементи на епистемологията и на онтологията. Философията на науката включва и философските аспекти на отделни науки - например философия на математиката, философия на историята, философия на физиката и не на последно място - на медицината.
Научната общност се състои от всички учени, научните организации и начините на взаимодействие между тях. Обикновено са обособени под-общности според конкретната наука или научна област.
Научните области са широко признати категории на специализирани знания и обикновено имат своя собствена терминология и номенклатура. Във всяка научна област се издават едно или повече научни списания, които публикуват рецензирани статии, представящи последните постижения в научните изследвания.
Организации за популяризиране на научната мисъл (т.нар. на английски: learned societies) съществуват от времето на Ренесанса. Най-старата все още съществуваща институция е Академия деи Линчеи (на италиански: Accademia dei Lincei) в Италия. В други европейски страни са основани национални Академии на науките, като най-старата сред тях са британското кралски научно дружество Royal Society от 1660 година и Френската академия на науките (на френски Académie des sciences) от 1666.
Българската академия на науките е основана първоначално като Българско книжовно дружество (БКД) през 1869 година. Това се случва няколко години преди Освобождението на България от османската власт - т.е. чисто формално БАН е основана преди самостоятелната Трета Българска държава. Науката в България има дълга история и играе важна роля в развитието на страната. Въпреки че България е сравнително малка държава, науката и научните изследвания са от значение за много области на живота, включително технологиите, медицината, селското стопанство, енергетиката и околната среда. В България има голям брой университети, в които се провеждат научни изследвания и се предлагат програми за докторанти и научни сътрудници. България разполага с редица научни институти, които се занимават с различни научни дисциплини. Някои от тях са Българска академия на науките (БАН), Институт по ядрена изследвания и ядрена енергетика (ИЯИЯЕ), Институт по информационни и комуникационни технологии (ИИКТ) и много други. Тези институти извършват фундаментални и приложни изследвания, работят в сътрудничество с международни партньори и участват в проекти на европейско и световно ниво. Секторът на науката в България се сблъсква с някои предизвикателства, включително недостатъчно финансиране, ниските заплати на научните работници и оттеглянето на талантите в чужбина. Въпреки това има много ангажирани научни работници и изследователи, които работят усилено за подобряване на научния потенциал на страната. България активно се включва в европейските и световни научни инициативи и програми, като Хоризонт 2020 и Еразъм, което предоставя възможности за научен обмен, финансиране на проекти и партньорства с други научни институции в чужбина. Въпреки предизвикателствата, научната общност в България продължава да се развива и да търси нови начини за насърчаване на научните изследвания и иновациите. Все още няма българин, който да е удостоен с Нобелова награда и в обозрим период от време едва ли ще има, но нищо не е сигурно на 100 %. Писателят Елиас Канети, който е роден в град Русе, има връчена Нобелова награда по литература, но той не е българин като националност - има сефарадско - еврейски произход.
Науката и хуморът през цялото си развитие са вървели ръка за ръка. Тъй като учените са хора с общо взето по-висок интелект от останалите (което е според много автори твърде спорно), научният хумор в повечето случаи е доста по-креативен и остроумен от хумора, който е разпространен сред широката общественост. Общоприетата представа за учения е като за сух, скучен човек с очила от 10 диоптъра, който трудно се усмихва и винаги гледа лошо. Разбира се, всеки, който някога е посещавал универстет, знае че тази представа просто не отговаря на истината - сред научната общност има всякакви хора, като разнообразието е дори в пъти по-голямо отколкото сред всяка една друга общност. Нерядко се срещат и хора с наистина свежо чувство за хумор, винаги усмихнати и готови за неангажиращ и разтоварващ разговор с околните. В много случаи науката и хуморът са две сфери, които могат да се съчетаят по интересен и полезен начин. Включването на хумор в науката може да има няколко положителни ефекта:
Подобряване на комуникацията - когато цялата аудитория спи и лекторът изведнъж разкаже нещо смешно, студентите изведнъж се събуждат, започват да дискутират оживено и определено показват по-голям интерес към темата и идеята на презентацията. При стидентите от медицинските университети тази закономерност е още по-силно изразена, когато в смешката е включен и сексуален подтекст
Хуморът може да направи научната информация по-достъпна и лесно разбираема за публиката. Когато научните концепции са представени по забавен и занимателен начин, те могат да бъдат по-лесно усвоени и запомнени
Привличане на интерес - използването на хумор в научната комуникация може да помогне за привличането на по-широка аудитория и повишаване на интереса към научните теми. Хуморът може да разбие стереотипите за сухостта и скучността на науката и да я направи по-привлекателна и забавна - както стана въпрос, далеч не всички научни работници са суховати чички с вълнени блузи и висок диоптър; дори и да изглеждат по този начин обаче (или особено когато изглеждат по този начин) вмъкването на хуморески в лекционния материал рязко повишава интереса на слушателите
Подкрепа на творчеството и иновациите - хуморът стимулира творческото мислене и помага за развитието на иновативни и нестандартни решения. Когато се използва хуморът, учените могат да се освободят от традиционните рамки и да се възползват от креативността и игривостта за откриване на нови идеи
Справяне с противоречия - въвеждането на хумор може да помогне при справянето с трудни или противоречиви теми в науката. Хуморът може да намали напрежението и да допринесе за по-конструктивни дискусии и разбирателство.
Трябва да се отбележи, че хуморът в науката трябва да бъде използван със смисъл и уважение към научния процес и фактите. Не всички теми или ситуации са подходящи за шега, особено когато става въпрос за сериозни и важни научни открития - като това твърдение е доста спорно, тъй като дори и в най-важното научно откритие може да има елемент на шега или закачка. Все пак, уместно приложен, хуморът може да бъде мощно средство за запазване на интереса и ангажираността към науката.
Студентски и ученически неволи - мислиш си че си научил всичко за изпита и изведнъж... първият въпрос уцелва единственото незащитено място. Или всъщност учащият си мисли че е научил по-голямата част от материала и е добре защитен, а всъщност е гол и бос? Въпросът остава отворен. През 80-те години на ХХ век братя Аргирови пееха популярна песен на подобна тема: студент по медицина един въпрос отмина в редицата грамадна, и точно той се падна! Извън темата за хумора подобно положение е до голяма степен невероятно - ако един учащ е усвоил старателно материала, но един въпрос липсва, по пътя на логиката той или тя би могъл до голяма степен да покаже познания дори и в тази област. Учебният материал до голяма степен се състои от логически свързани теми и факти. В случай че знаеш структурните формули на повечето хормони, ще можеш да съчиниш дори и някоя формула на хормонален лекарствен препарат. Според популярен студентски анекдот най-трудно се учи за тройка - което е абсолютно вярно и е показател за това до какви прозрения може да достигне студентският интелект! За да получиш тройка, трябва да запомниш откъслечни твърдения по тема, която изобщо не познаваш, и да покажеш минимални знания пред екзаминатора единствено чрез свързване на ограничен обем информация. Именно това е трудно и за това се изискват определено високи умствени способности - и нерядко тройкаджиите на по-късен етап от своята кариера постигат по-добра реализация от отличниците. Последното твърдение е валидно с особена сила за българската образователна система, която определено стимулира учащите да запомнят наизуст готови постулати и голям брой факти, докато самостоятелното мислене, логиката и извеждането на причинно - следствени връзки са оставени дале на заден план.
Истински научен хумор. През 2017 година един шведски телевизионен водещ направи прогноза за времето с блуза, върху която е изрисувана котка, която прави магии и хвърля светкавици. Снимката на водещия моментално обиколи целия свят и стана повод за всевъзможни вицове, мемета и всякакви закачки. Според повечето фейсбуук и форумни анализатори картинката върху блузата на водещия е определено показателна за нивото на съвременната метеорология - която си остава наука в сферата на магиите, заклинанията и мистицизма. Това твърдение до голяма степен не отговаря на истината - точността на метеорологичните прогнози рязко се е подобрила, особено през последните 20 години и особено за краткосрочната метеорологична обстановка.
В края на настоящото изложение ще се спрем върху креативността, която определено е в много пряка връзка с научните постижения на един отделен индивид, а и на обществото като цяло. Креативност предсталвява способността да се генерира нови и оригинални идеи, да се виждат нещата от различни перспективи и да се създава нестандартни решения. Това е процес на мислене, който включва въображение, интуиция, асоциативно мислене и експериментиране. Описани са много начини, по които всеки може да стимулира и доразвие своята креативност. Всеки индивид има някакво базово ниво на креативност (при някои това ниво, разбира се, е доста ниско) и именно поради това се говори за доразвиване, а не за развиване или създаване на креатвиността. Изследването на различни области и излезането извън своите обичайните интереси на индивида силно стимулира креативността. Чрез запознаване с различни видове изкуства, науки, култури и технологии човек може да разшири своите хоризонти и да намери нови източници на вдъхновение. Съществуват упражнения за стимулиране на мисленето - изпробват се различни техники като мозъчна атака (brainstorming), мисловни карти (mind mapping), асоциативни игри или просто се задават въпроси и се търсят нестандартни отговори. Тези упражнения помагат за освобождаване на творческия потенциал на ума. Поддържането на отворен ум и любопитство, възприемането на нови идеи и различни гледни точки също е от значение. Необходимо е да се изпитва повече любопитство и да се задават въпроси: защо и как? Това помога на всеки един от нас да разшири своето разбиране и да открива неочаквани решения. Освен това е необходимо да си разрешим да правим грешки - креативността често се увличава с рискове и експериментиране. Трябва да бъдем готови да приемем грешките като част от процеса на учене и да виждаме в тях възможности за растеж и подобрение. Сътрудничеството и споделянето на идеи, работата с други креативни хора, обсъждането на идеи и споделянето на перспективи може да помогне да разширим своите граници и да открием нови вдъхновяващи идеи. Креативността е умение, което може да се развива и култивира с практика и постоянно учене.
Същност на науката
История на науката
Класификация на науките
Научна общност
Научни области
Научни институции
Науката в България
Науката и хуморът
Креативност